Стихове

липата

Какво като под теб съм се родила,
под клоните ти като съм заспивала,
над мен като среднощни песни пяла е
отдадената майка гълъбица?
Като със звезден прах си ме поръсвала,
като със златна сладост си ме къпала
и във дъждовни дни си ми разказвала
премъдростите на една старица?
Какво ме ползват спомени зелени
под тебе щом не мога да застана,
а вместо да се рееш ти над мене
се възвисява някаква реклама?
Земята там не помни твоя корен,
нито небето твоите листа,
но ти за мен си повече от спомен -
за мен си мила майка и сестра!

***

След всичките тези идеологии
май съм загубила себе си...
Казваш ми: "Аз те предупреждавах!"
Но не това ли бе целта?...

***

Няма никой в мойта светлина,
Само той е някъде пред мен
или над
или под
Гали ме с листата на дървото,
на което преди векове
пра-прабаба ми си върза люлка.
Няма никой в мойта светлина,
Само тя е тук около мен
и отвътре
и отвън
Вдишвам я през всичките си пори
Иска ми се да и подаря
цветче
лехичка
или долина
Но какво да подариш на този,
от който струи самия живот?

~~~

Вода около мен!
А досега ми с нея
е толкова блажен!
Изпълва ме вода!
В прегръдките и пея,
усещам доброта
и полза, обич, вечност...
Добре е, че света
е пълен с тази течност!

***

Мили, нека отидем в една непозната гора!
Аз ще тръгна след теб сред дървета с разцъфнали клони,
ще се гоним из пълната с бисери росна трева,
а южния вятър... той също със нас ще се гони,

Край нас ще летят пеперуди и златни пчели,
сини птици ще пеят над нас - ще възпяват небето,
ще се къпем в потоци със сребърно-чисти води,
ще целуваме радостни всяко поникващо цвете,

Горсият Дух ще ни вземе за свои деца -
две нежно-зелени дриади, две самодиви,
ще останем във тази почти непозната гора
и ще бъдем завинаги млади, и вечно красиви...

~~~

Небето в мен е толкова широко,
а искаш да ти го затворя в думи
и ако може да го синтезирам
в едно компактно изречение,
с което ти да подредиш живота си...

Ами, не мога, не разбираш ли?
Не знам мерната единица за "синьо"

~~~

Небето е с цвят на умиращ човек,
земята е пухкаво бяла,
а крушата своите клони-ръце
нагоре в ноща е простряла.
Листо не краси тези клони-ръце,
и плод не ги оползотворява.
Отдавна умряло е всяко цветче,
животът отдавна е плява
и гние сега под дебелия сняг,
тъй, както ще гния и аз...
А крушата, стигнала другия бряг,
е моя сестра в този час.

~~~

Защо, по дяволите, този мистицизъм във очите ми?
Не мога ли без него да прескачам ден през ден
и локвите да са небесни късчета
нахвърляни по клания асфалт
вместо да са Н2О съвкупности,
в които виждам свойто детско отражение?

Защо, по дяволите, този мистицизъм във очите ми?
Защо си цапам пръстите рисувайки цветя,
звезди и най-различни фигурки
в калта на болни чувства и нерадости?
Не може ли да си е просто кал
вместо да е някакво платно,
което крие извратено удоволствие?

Защо, по дяволите, този мистицизъм във очите ми?
Защото не живея в двуизмерен свят,
защото анимациите лесно се убиват,
защото съм полезна именно с това,
че виждам едновременно
монетата от двете и страни...

~~~

Матовосиньо вечерно небе
над снежните покриви гасне -
отива си вече 20ят ден
откакто пораснах.

Какво ли научих за двадесет дни?
Научих се да съм доволна,
и също да пея, когато боли
без да съм болна.

Успях да погледна с усмивка света,
да сготвя красиво суфле,
да стана във седем часа сутринта
и да пия кафе.

Стъпки боси оставих в искрящия сняг,
подарих на света малък стих,
стиснах ръка на отколешен враг
и дори се напих.

Успях да отвърна на погледа сив
на староста и смърта;
видях, че и мъртва, духът ми е жив
и се върнах с усмивка в света :)

***

Душата ти не ми е вече скъпа,
не я усещам с мойте сетива.
Долавям как понякога ме дърпаш,
но не ставаме по-близки от това
и мостът между нас събира прах.
Душата ти отново ми е чужда.
От каквото и да те е страх,
не го преборвай - вече няма нужда.
Не помня визия, не помня думи,
не помня дати, случки и следи.
Усещане си бледо в паметта ми.
Това си - всичко друго се изтри...



 
 

This web site is powered by Drupal and K2
Hosted by Online Trading Ltd.
RSS Entries