chatpatka

Още не съм дописала тази статия, но реших да я постна, поради големия интерес към нея. Ето я и имайте мислост - още е в процес на дообработка.

****
Харесвам да казвам, че ученето започва с раждането, а не с първи клас и завършва с живота на човек, а не с дипломирането. Казвам го често, и понеже звучи мъдро, хората се съгласяват с мен, така, както се съгласяват и с другите народни мъдрости - без да ги приемат. Явно годините прекарани в комунизъм са втълпили комуналното отглеждане на деца като единствена опция и хората не вярват, че могат сами да отгледат и обучат децата си, без специалисти. А и звучи много нелогично, нали? Как би могла лекарка да прави друго освен да лекува и учителка да прави друго освен да преподава назубкани уроци? Не може лекарка да направи хубава прическа или учителка да започне собствен бизнес! Както и никой не може да учи деца, освен ако не е квалифициран специалист, нали? Или? Много е жалко как сами се ограничаваме от ролите, които изпълняваме в обществото. Сякаш се определяме единствено от нещата, които правим на работното си място и това е същността ни. Интересното е, че това е отношението ни когато въпроса опре до поемането на отговорност за отглеждането и обучението на децата ни. Ако на някоя лекарка и се каже, че не може да сготви като хората, тя би се обидила, но ако и се каже, че не е годна да научи едно дете да пише тогава е по-вероятно безпомощно да вдигне рамене и скромно да се съгласи. Защо? Защо правим така? Толкова ли е тежка тази отговорност? Толкова ли сме неадекватни? Все пак и ние сме учили, можем да четем, можем да пишем, ползваме Интернет и можем да си намираме информация за нещата, които не знаем. Не е като преди, когато свещеното познание е било известно само на малцина избрани. Защо предпочитаме да оставяме децата си на образователната система, която не взема предвид индивидуалните им нужди и учители, които са доказали, че доброто на децата ни не е първата им грижа? Не е ли странно, че образователната система, която е обучила нас ни смята за неадекватни да препредаваме знанията си на други? Защо бих избрала да оставя образованието на детето си на система, която би го направила неадекватно да препредаде знанията си? Защо интензивното родителство се свежда до неизбежния минимум от около една година, след което виждаме децата си едва за по няколко часа вечер, когато се борят за частица от изнервеното ни внимание наред с чистенето, готвенето и прането? Защо смятаме, че това не само е честно, но и полезно за тях? Отговорите на тези въпроси не ги знам. Знам само нещата, които практиката ми е показала и митовете, които ми е помогнала да разбия. Реших, че най-ефикасния начин да изложа есенцията на домашното обучение е като говоря именно за тях.

1ви мит
"Ако не изпращам детето си на комунално обучение, то ще стане асоциално, затворено и няма да може да се справя в обществото"


Общителността на детето много зависи от подхода на родителя. Ако родителя оправдава срамежливостта и насърчава изблиците й (малките деца са много сладки като се срамуват) тогава детето може да стане по-затворено, но ако всеки път щом детето каже "Мамо, на колко годинки е Мими?" майката отговаря "Ами, питай я!", тогава няма страшно :)
Истината е, че децата, които са обучавани вкъщи имат доста по-разнообразни познанства, докато тези на комунално обучаваните деца се ограничават от времето прекарано в учебното заведение, което никак не е малко. Комунално обучаваното дете наред с песничките и стихчетата се научава да се чувства част от еднотипна група (съставена предимно от връстници), да се съревновава и да измисля начини (понякога доста подли) за да привлича внимание, с което да чувства собствената си стойност. Домащно обучаваните деца наред с песните и стихчетата се научават да са част от разнородна група (съставена от възрастни и вероятно включваща деца на друга възраст). Тъй като коефициента възрастни към деца е доста по-висок и възрастните имат по-добра възможност за обръщане на индивидуално внимание, и тъй като другите деца в групата са по-малки/големи, озлоблението от съревнованието е минимално, дори може да бъде избегнато с правилен подход.
Може би заблудата идва от вярването, че ако детето не ходи на училище или детска градина то няма да има приятели (т.е. никакви контакти). Това, че децата се обучават вкъщи не означава, че през цялото време стоят затворени в къщи с книга в ръка. Те излизат, ходят на гости, идват им на гости, виждат се с братовчеди, деца от приятелски семейства и т.н. Разбира се, контактите, които се завръзват на площадката са доста краткотрайни, но пак създават опит. И наистина децата ходещи на училище/детска градина имат 20+ трайни контакта, докато домашно обучаваните деца имат средно по-малко от 10, но колко контакта са "достатъчни"? Кой определя броя на познанствата, които те прави общителен?
Кое би накарало хората да си мислят, че дете, на чиито способности и грешки се обръща повече индивидуално внимание ще се справи с живота по-зле от друго дете? Или че дете, което е здраво интегрирано в семейството, от чието ежедневие е важна част не би се справило с живота толкова добре като дете, което от малко е оставено само да разрешава вътрешните си конфликти. Не знам защо се смята, че дете, което има вкоренена вяра в себе си и съзнание за тясно обкръжение от хора, които го обичат, дори когато се държи зле, не е толкова добре подготвено за живота, колкото дете прекарало оформящите го години предимно в компанията на чужди хора, които се грижат за него по задължение. Единствената пречка пред обучаваните вкъщи деца е факта, че управляващите още не са предвидили някаква форма за сертифициране на този вид обучение.


2ри мит
"Домашно обучаваните деца стават мамини синчета"

Вярно е, че домашно обучаваните деца се привързват повече към семейството си, но това едва ли води до резултатите, които термин като "мамино синче" предполага. Времето, което децата от семейство практикуващо домашно обучение прекарват заедно, случките и спомените, които споделят ги свързват много здраво. Но това не означава, че тези деца загубват своята индивидуалност. Всъщност, генерално погледнато, е доста трудно човек да загуби индивидуалността си и родители, които я подтискат биват намразени от децата си. Не е нужно да си родител, обучаващ децата си в къщи за да ги направиш "мамини синчета". Нужно е само никога да не ги оставяш да направят нещо сами. Всяка майка може да направи децата си силно зависими от себе си като върши всичко вместо тях, като никога не им поставя задачи от рода на това сами да си изчистят стаята, да помагат в къщната или дворната работа, карайки ги да се чувстват неадекватни и неспособни, което от своя страна насажда в тях страх от живота и априорна увереност в собствения им провал. Комунално обучаваните деца имат много по-малко време за реална физическа работа. Когато не са на училище пишат домашни и имат горе-долу толкова време за "извънучилищна дейност", колкото и родителите им. За родителите е по-лесно след изморителния работен ден да свършат набързо домакинската работа и да си почиват, отколкото да учат децата как се пуска пералня. Много по-лесно е да си го свършиш сам. Особено ако енергийните и нервните ти запаси са на привършване. Също, много родители смятат, че някой друг трябва да научи децата им на независимост, или дори, че децата се учат сами. Това им дава спокойствието, необходимо да не предприемат нищо. Домашното обучение няма нищо общо с това. Самата форма, в която познанието се предлага при домашното обучение е активна. Математиката се учи, когато майката помоли детето да обели за братята си по две мандарини и един банан или да помогне със сгъването на чифтове чорапи. Геометрия се учи като го хванеш да помага да редите дърва или като му покажеш колко по-лесно ще му е да мете пода на кухнята ако го раздели на сектори ("Първо замиташ триъгълниците, после малките правоъгълници и накрая големия квадрат под масата"). Природознание се учи като децата събират буболечки докато берат круши и после четат с мама в Интернет каква е тая буболечка, какво може да прави, защо яде листа и къде отива през зимата. История се учи като играете на Левски и турците - слага се на пода изтривалката да символизира големия ров, мама гони децата и което дете успее да я прескочи е Левски. География се учи като се рисуват и изрязват риби и се направи детската стая модел на океанско дъно, заедно с вулканични гърла, падини, коралови рифове и т.н. ("Ето тук при печката ще са топлите течения, тук ще живет шарените рибки. Кита ще го сложим най-високо, защото отива нагоре да диша, а шкафа ще бъде Глемия Бариерен Риф"). Единствената разлика между самостоятелността на комунално и домашно обучаваните деца е това, че в повечето случаи домашно обучаваните деца ги учат мама и тате, а комунално обучаваните - неволята, породена от дълготрайното отсъствие на родителите. За сега опитът ми показва, че домашно обучаваните деца нямат нищо против да прекарат два-три дена далеч от майка си, без да се травмират или дори да протестират срещу раздялата.

3ти мит: "Домашно обучаваните деца не получават адекватно академично образование"

Домашното обучение е много по-практичен начин за предлагане на наука. Чрез него науката се възприема като естествена част от живота и от заобикалящия свят. Освен това, този начин на преподаване е много по-близък до детската природа. Децата са активни. За повечето от тях (особено за момчетата) е противоестествено да стоят затворени по 6-8 часа на ден и насилствено да попиват информацията, която им се сервира на симпатични регламентирани порцийки. Домашно обучаваните деца
се учат сами да откриват закономерностите в природата, отначало с помощта на мама и тате. Тези деца са обект на завист, защото дисектират цветя, строят каменна крепост, правят си снежна писта и се занимават с активното прилагане на науката докато другите деца седят на чиновете си и слушат "проповеди".

Нека сме честни, училището не работи за по-голямата част от децата ни. Единици са тези, които наистина обичат да ходят на училище след като отмине еуфорията на 1-2-3ти клас. Малко са и тези, които наистина внимават в час и поемат това, което специалистите им говорят. Повечето деца мечтаят, рисуват си, пишат си бележки или предприемат още по-драстични мерки - бягат. Няма да се опитвам да разнищвам на какво се дължи това, но ако нещо е ясно, то това е фактът, че училището в този му вид е доста неатрактивно за децата.

От друга страна, родителят, който инвестира време има всички шансове да опознае детето си интимно, да знае какво наистина го вълнува и му е интересно и да започне от там. И макар че не е специалист, информацията, която може да поднесе на детето (дори и непълна) попада на отворено съзнание и жаден за знания ум, тъй като е съобразена с индивидуалните му интереси.

Мисля, че основния проблем, който родителите срещат е собствената им несигурност. Повечето родители си мислят, че тъй като имат само бегъл спомен за това какво означават неща като "валентност" и "осмоза" и нямат много ясна представа от теоремата на Талес или творчеството на Атанас Далчев, то не биха могли да научат децата си адекватно. Може би наистина учителите имат много повече знания от нас, но тяхната основна работа не е непрекъснато да ръсят мъдрост от върха на академичното познание, а да научат децата ни да мислят сами, да разсъждават и да разбират тези факти, които им се поднасят. Това много малко учители го взимат присърце (само 2ма от моите 20), гледат предимно да си изпеят урока и да приключат. Никой не може да помогне на детето да разбере по-добре от собствения му родител, който го познава, познава темперамента му и начина по който детето разсъждава. Всичко, което трябва да се знае е написано в учебници, в интернет, в статии. Ако родителят наистина се чувства неадекватен да разбере нещо, може да се обади на приятел, който да го обясни. Никъде не е казано, че трябва да обучаваме децата си единствено с познанията, с които разполагаме в момента на вземането на това решение. Това е най-забавната част - ти имаш право да се учиш редом с тях. Забравил си какво е "валентност", а синът ти те пита защо атомите се свързват един с друг? Не си казвай "Не знам, значи не мога" ами седни и прочети, за да можеш! Няма нищо измислено от човешкия ум, което човешкият ум да не може да схване.
Има нещо друго, върху което трябва да се помисли. От кога академичните познания и социализацията станаха най-важните неща, на които децата трябва да се научат? От кога неща като морал, ценности, трудолюбие, благодарност минаха на заден план? Не искам да слагам всички под общ знаменател, но генерално погледнато родителите сякаш масово абдикират от задълженията към децата си. Ясно е, че учителите са тези, които трябва да научат децата ни как се пише, чете и общува, а това кой е отговорен за възпитанието е спорен въпрос откакто се помня. Може би домашното обучение звучи толкова странно на болшинството, просто защото повечето родители са отвикнали да се грижат за децата си. Не, че не ги обичат, че не им се радват, че не ги хранят и не искат да са щастливи. Просто са свикнали със съвременната дефиниция на понятието "родител",при която няма толкова интерактивност както едно време, когато бабите ни сами са отглеждали майките и бащите ни.